По отношение на себепознанието, Конт отбелязва, че не е възможно да бъдат диференцирани два еднакво важни процеса – външно и вътрешно наблюдение. Той приема за илюзия възможността на човек да мисли и едновременно с това да съзерцава това мислене. Затова и в първата теория на Джеймс за себепознанието е оправдано “разцепването” на съзнанието на познаваща и на познавана част. Джеймс нарича тези две страни съответно: “познаващо Аз” (I) и “познавано, емпирично Аз” (me). Познаващото Аз се отнася до субективното подреждане и интегриране на опита. То е свързано с “потока от мисли, всеки сегмент от които помни тези преди него и знае това, което те са знаели” (James, 1901, по Дилова, 2008). Обмисля се и като процес, включващ действията на личността, които улесняват адаптацията, развитието и подкрепата на концепцията за себе си (Smith, 1978, по Силгиджиян, 1998). Джеймс разработва изчерпателна концепция за познаваното Аз. То е изградено от три елемента: 1) съдържание; 2) емоции и чувства, които са продукт на съдържанието; 3) действия, които то провокира. Съдържанието обединява всичко, което човек може да назове като свое. То, от своя страна, се състои от материално, социално и духовно Аз. Материалното обхваща тялото, дрехите, членовете на семейството, домът и всички важни за човека материални неща. Социалното Аз, Джеймс определя като представата на личността за това как я възприемат околните. Според него човек има склонност да насочва вниманието към себе си, както и се стреми да прави добро впечатление. Джеймс отбелязва, че всеки притежава толкова социални Аз-а, колкото са хората, които познава. Чрез духовното Аз се достига до познание за собствените трайни психични качества. То се счита за ядро на Аз-а, в което се случва осъзнаването, че човек мисли и мисълта му е нещо различно от онова, за което мисли. Някои автори включват в съдържанието и 4-ти елемент – активно Аз, което се отнася до способностите и действеността на личността (Damon & Hart, 1982; Bernstein, 1980, по Силгиджиян, 1998).
Емоциите и чувствата, които съдържанието на емпиричното Аз поражда, са разделени в две групи – такива, които разкриват удовлетвореност от себе си и такива, които говорят за неудовлетвореност от себе си.
Действията, към които съдържанието на познаваното Аз подтиква също са два вида. Насочени са към себесъхраняване и към себеусъвършенстване.
Джеймс е първият, който дава дефиниция за себеоценката и според него тя зависи от ефективността на действията. Изразява удовлетвореност или недоволство от себе си като резултат от реализацията на постиженията съотнесена към стремежите, които човек има. Формулата е следната:
себеоценка = постижения / стремежи
Джеймс подчертава, че “преобладаващият тон на самочувствие е независим от обективните основания за удовлетвореност или неудовлетвореност от себе си”.
По-късно Фройд (1990) (по Дилова, 2008) също използва понятието Аз за означаване на психичната инстанция, чрез която се осъществява познанието за собствената личност и за света. Тя и ограничава познанието за себе си чрез изтласкване на неосъществимите или морално недопустимите нагонни желания. Фройд обръща внимание на двете страни на Аз-а – познаваща и познаваема. Първата, наричана още функционална, е свързана с познанието, с насочване на поведението и със защитите. Втората, наричана още феноменологична, включва преживяването на реалността и на себе си в нея.
Когнитивно-психологичната школа използва термините “Аз-образ” и “Аз-концепция”, за да означи когнитивната репрезентация на собствената личност в резултат от процеса на себепознание. Аз-образът се обмисля като сложна структура, в която се организират и обединяват резултатите от познанието за себе си.
Говори се за динамична организация на Аз-образа, която се модулира гъвкаво в съответствие с изискванията на поведенческата регулация. В този смисъл “същественото” не е фиксирано веднъж завинаги. При определени ситуации дадени елементи на Аз-образа се проявяват като важни и характерни за него в рамките на един “работен” или “динамичен” Аз-образ (Markus & Wurf, 1987; Higgins, 1996) (по Дилова, 2008). Тази идея не изключва наличието на стабилни елементи на Аз-образа, а обръща внимание на динамиката и преминаването от устойчиво към ситуативно и обратно.
В този смисъл Аз-образът може да се дефинира като “цялата съхранена в паметта информация за собствената личност като във всеки отделен момент само малка част от тази информация е актуализирана и участва в регулацията на поведението” (Дилова, 2008).
Аз-образът обхваща съвкупност от схващания за собствените ценности, мотиви, стремежи, критерии и принципи; представи за външния вид, уменията, дарбите, способностите и качествата, които личността притежава и идентификации, отнасящи се до всичките ѝ социални роли (Markus, 1983; Hoelter, 1985, по Величков, 2001).
Значителна част от знанието е и несъзнавано. Тоест, човек непрекъснато усвоява и преработва информация и неосъзнато независимо дали тази информация е свързана с външния свят или със собствената личност.
Определението, че Аз-образът включва цялата съхранена в паметта информация за собствената личност може да бъде прецизирано като се отбележи, че част от тази информация е имплицитна. Съответно Аз-образът би могъл да се обмисля като динамична система от съзнавано и несъзнавано съдържание (по Дилова, 2008).
Психоаналитичното несъзнавано присъства като едно много важно подразделение на несъзнаваното. Важно откритие на психоанализата е съществуването на несъзнавани спомени, които въпреки, че са несъзнавани, оказват въздействие върху поведението и себеоценката на личността, както и са причина за развитието на телесни и психични разстройства (Фройд, 1990, по Дилова, 2008). Те са мотивирани, тоест изтласкани от съзнанието и не достигат до него заради неприемливия си характер от страна на приетите норми (суперегото). Фройд отбелязва, че е възможно човек да има несъзнавано емоционално отношение към себе си и към хората около него.
Силгиджиян (1998) отбелязва, че характерни за Аз-образа са нейните: свързаност, оригиналност, външна диференциация (автономия), вътрешна диференциация (многообразие, богатство, комплексност), утвърждаване, сила, позитивност, реализация.
Отчитайки динамиката на Аз-образа, Силгиджиян (1998) обръща внимание и на това, че всички изброени имат своята противоположност – несвързаност, зависимост, вътрешна бедност, безсилие, негативна себеоценка и т.н.
Дилова (2008) обединява качествата, които притежава Аз-образът в три категории: яснота, сигурност и когнитивна сложност. Яснотата представлява равнището на конкретност, отчетливост, вътрешна непротиворечивост и стабилност във времето по отношение на съдържанията на Аз-образа. Сигурността е свързана със субективната убеденост на личността в собствените ѝ разбирания. Когнитивната сложност се разглежда от Linville (1987) (по Дилова, 2008) като “броят аспекти на Аз-образа и тяхната различност”. Тези аспекти представляват различни себеописания, отнасящи се до определени личностни черти, цели, социални роли, поведения и взаимоотношения със заобикалящите. Съществуват данни, че когнитивната сложност на Аз-образа се свързва с психичното благополучие и успешното разрешаване на проблемите.
Биха могли да се разграничат няколко основни елементи на Аз-образа. Те са: образът на собственото тяло, социалната идентичност, историята на собствения живот, психологическият автопортрет и възприеманият потенциал за промяна на личността.
Образът на собственото тяло включва възприятията, мислите и чувствата на човек по отношение на тялото. Има разлика между образ и схема на тялото. Схемата е свързана с представата на човек за размера, разположението и пространствените взаимоотношения между отделните части на тялото. Образът му обхваща две области – представата на човек за неговия външен вид и за физическите възможности, които притежава като напр. сръчност, издръжливост (Shavelson & Bolus, 1982, по Дилова, 2008). Недоволството от тялото в много изследвания корелира с депресия, тревожност, неадекватност на възприятията за себе си и ниска себеоценка.
Социалната идентичност се отнася до принадлежността на човек към различни социални групи. Смята се, че той притежава толкова идентичности, колкото са неговите позиции и роли в социалната среда.
Търнър (1990) (по Дилова, 2008) разграничава социалната идентичност от личностната идентичност. Той отбелязва, че личностната идентичност е съставена от по-интимните представи на личността за себе си, които се отнасят до чертите и различието в сравнение с другите. Към тях причислява външния вид, вкусовете, интересите, компетентността.
Силгиджиян (1998) отбелязва, че идентичността позволява на човек да бъде “същият” във времето и пространството и да живее в една екзистенциална непрекъснатост въпреки, че в хода на живота се редуват две измерения: стабилност и промяна.
Историята на собствения живот е основен елемент на Аз-образа, тъй като цялото знание за собствената личност е придобито в резултат от опита и преживяванията. Важни са механизмите за изграждането на това знание, неговото организиране и регулация. Човекът се разглежда като “разказвач на истории” и знанието се формира и натрупва около типични “сюжети” (Trzebinski, 1995; Singer, 1995, по Дилова, 2008). Hermans и сътр. (1993) (по Дилова, 2008) отбелязват, че човек може да има различна позиция в зависимост от конкретния момент или ситуация. Те допълват, че избраните позиции могат да осъществяват диалози помежду си, така както героите в една история си взаимодействат. Човек е автор на своята история не само преминавайки през реални житейски ситуации, а и в когнитивен смисъл. Както всяко друго знание, така и автобиографичното има избирателна, субективно интерпретирана и променяща се във времето структура. Част от информацията се забравя, допълва или променя. Singer (1995) (по Дилова, 2008) уточнява, че “себеопределителните спомени” са най-важната част от автобиографичното знание. Смятат се за особено ярки и с афективно съдържание. Човек често ги актуализира и свързва с конкретни спомени или проблеми, които са важни, но неразрешени в живота му.
Историята на собствения живот непрекъснато се обогатява, но също така придобива и по-голяма яснота, както и съгласуваност. С годините човек започва да усеща, че неговият живот има смислена посока.
Психологическият автопортрет включва представите и оценките за психичните качества, които притежава личността. Различните групи поведенчески нагласи са структурирани и разделени на такива, които се отнасят до компетентността на поведението (способности, знания) и такива, които се отнасят до съдържанието на поведението (мотивационно и емоционално). Освен съдържанието на поведението от значение за психологическия автопортрет е и съдържанието на преживяванията – преобладаващите мисли и чувства.
Въприеманият потенциал за промяна на собствената личност е свързан с това, че човек се променя непрекъснато в своя живот като в някои моменти това се случва по-интензивно, а в други – не особено видимо. Настъпващите промени се дължат както на биологични процеси и въздействия, идващи от външната действителност, така и на целенасочени усилия на личността. Човек избира и приема промяна, когато тя е в посока желано развитие. Той отделя време в старанието си да развие определени качества, както и да придобие нови такива. Промените често се отнасят до характера или външния вид. Резултатите са свързани с правилната преценка на собствените възможности. Успехът зависи от това поставените цели да са адекватни за личността.
Затова е важно разграничаването на два Аз-образа – реален (такъв, какъвто човек мисли, че е) и идеален (такъв, какъвто човек иска да бъде). Когато възприеманият потенциал за промяна е правилно обмислен, идеалният Аз-образ е възможен и осъществим. Когато представата за идеалния Аз-образ не е реалистична, се получава разминаване между желаното и възможното, което става причина за различни проблеми и емоционални борби. Horney (1945) (по Дилова, 2008) разглежда понятието “идеализиран Аз-образ”. С него изобразява многото недостижимо високи претенции на личността към себе си. Дилова (1999) отбелязва, че може би във фантазиите и мечтите на всеки човек присъства един идеализиран Аз-образ, но за психичното благополучие е важно той да бъде диференциран от реално изпълнимото.
Освен идеалния Аз-образ, възприеманият потенциал за промяна допуска изменения в неприятна за личността посока. Markus и Nurius (1986) (по Дилова, 2008) посочват, че това са “Аз-образи, от които човек се бои”. Авторите обединяват желаните и нежеланите Аз-образи чрез термина “възможни Аз-образи”.
Автор: Десислава Колчевска