Мотивацията представлява вътрешна сила, която стимулира и задвижва личността към постигането на определени цели. Има много общо с желанието и амбицията. Винаги се съчетава с енергия да се работи за постигането на конкретен резултат. Притежава доста динамична структура. Включва в себе си начало, посока на намеренията и действията, интензивност, постоянство в начинанието, устрем и готовност да се постигне дадена цел. Изисква получаване на непосредствена и открита връзка между поведението и резултатите, до които води то. Крайният резултат винаги има значение от субективен характер и представлява ценност за инидвида, който е положил усилия.
Мотивацията се разглежда като йерархична система на много равнища, в която различни мотиви се намират в единство и взаимодействие. Тези мотиви са сравнително устойчиви за личността. В същото време мотивацията не е изградена само от вътрешни подбуди, но и от различни външни фактори – влияние на други хора, въздействие на околната среда, сложност на изпълняваната задача и други. В този смисъл мотивацията е съвкупност от всички фактори, както личностни, така и ситуативни, които подбуждат хората към активност.
Затова и най-разпространено е схващането, че мотивацията е вътрешна и външна. Едуард Деси (Пинк, 2012) нарича външната мотивация екстрасивно мотивирано поведение, а вътрешната – интрасивно мотивирано поведение.
Екстрасивно мотивирано поведение е поведение, при което индивидът намира удовлетворение в получване на някаква награда или в избягване на наказание. Тоест, при външната мотивация носител на стимулите е социалната среда, която предлага възнаграждение или санкция за определен тип поведение. Интрасивно мотивирано поведение е поведение, наградата за което индивидът носи в себе си. Той намира удовлетворение в чувството за развита собствена компетентност и самоутвърждаване. При вътрешната мотивация човек се заема с дадена дейност заради самата нея, удоволствието, което тя предоставя като краен резултат или удовлетворение от процеса на изпълнението й. Изразява се в саморегулацията на личността, която се проявява чрез стремежа към задоволяване на значими за нея потребности.
Според теорията на Макклеланд за потребностите, отнасящи се до мотивацията, човек има три важни потребности – от принадлежност, от постижения и от власт. Потребността от принадлежност и обвързване е потребност за установяване и поддържане на благоприятни отношения и оказване на помощ, както и съпричастие към определена група. Потребността от постижения е потребност на индивида да доведе нещата, с които се е захванал, до успешен край. Хората с високо развита такава потребност предпочитат да избягват много лесните и прекалено трудните за изпълнение задачи. Те търсят надеждна обратна връзка за това как се справят. Трудно е да бъдат ръководители, защото са изключително взискателни, което не винаги благоприятства спокойната и продуктивна обстановка. Потребността от власт е потребност от оказване на влияние върху други хора с цел постигане на определен резултат. Хората със силно изявена такава потребност стават за ръководители, когато потребността им от постижения хармонира с потребността от постижения на другите. Добрите ръководители и лидери имат умерена потребност от власт и ниска потребност от принадлежност.
Ф. Херцберг също подкрепя идеята за разделянето на факторите на две групи в своята теория за мотивацията. Тези две групи той обособява като поддържащи и мотивиращи, които могат да се интерпретират съответно като външни и вътрешни. Поддържащите са свързани със средата и включват: условията на труд, сигурността, изискванията, реда, правилата, ангажираността, надзора, възнаграждението, междуличностовите отношения с висшестоящи, равни и подчинени, обвързаността с личния живот. Мотивиращите фактори се отнасят до постижението, признанието, възможността за личностно развитие и прогрес, повишаването на отговрността за постигнатите резултати, задоволяването на личен интерес чрез определяне на цел, подходяща за самия човек.
За повишаване на мотивацията често се използват следните методи.
1. Създаване на подходяща среда:
- изграждане на добро отношение към другите участници в процеса и към общата цел;
- повишаване на степента, в която участниците се подкрепят и си помагат в нужда;
- стимулиране на интензивно взаимодействие по пътя към целта, което дава възможност да се провокира мисленето (особено творческото такова), свободното изказване на мнение и защита на собствената позиция. По този начин обощенията се правят в следствие на логични разсъждения, в резултат от спор или дискусия по поставените проблеми.
2. Определяне на ясна цел и формиране на съзнание за нейната ценност. На първо място става с рационални аргументи за ценността на необходимата компетенция и за смисъла от полагането на усилия. Човек е активен в полагането на усилия, когато се стреми към привлекателна за него цел. Важно е да бъде провокирано любопитството към нея – трудното и рутинното отблъскват, интересното и вълнуващото - привличат.
3. Изграждане на положително емоционално отношение към процеса на изпълнение на необходимите действия. Може да се постигне чрез внасяне на разнообразие в активностите на всеки участник. По този начин се провокира стремеж към по-цялостно разбиране на нещата, преодоляват се по-лесно и благоприятно възникващите трудности и се развива желание за усъвършенстване на компетенциите и съответните действия.
4. Създаване на ангажираност към зададената цел. Това става чрез обсъждане на конкретните очаквания и необходимостта от насочване и инструкции.
5. Организиране на дейностите и конструиране на план за изпълнение, чрез преодоляване на по-малки предизвикателства, с постоянство, достъпност до информация и съобразяване на изискванията с възможностите на отделния човек.
6. Осъществяване на контрол и оценка, като се използват индивидуални относителни норми. Важно е при оценяването да бъдат отчетени положените усилия. Ниските оценки са предизвикателство към умението за преработка на неуспехите. Високите, от своя страна, коренспондират с успеха и неговото преживяване, като благоприятстват поддържането на мотивация. Чрез похвали се стимулират собствените изисквания на личността, повишава се увереността и активността й в процеса. Успехът е причина човек да изпита удовлетворение от себе си и да придобие усещане за собствена значимост.
7. Използване на системни възнаграждения. Когато целта не представлява интерес е добре да се започне с по-висок коефициент на възнаграждение. Постепенно с навлизането в същността, се увеличава времето и усилията, за да се заслужи съответното възнаграждение. Като трябва да се има предвид, че по-мотивиращо и продуктивно е възнаграждението да зависи от количеството свършена работа, отколкото от времето, прекарано във вършенето й. Най-важно е състезанието на човек със самия него, отколкото с останалите.
Въпреки, че съществува разделение на външни и вътрешни фактори, е важно да се отчете непрекъснатото резониране помежду им. В голяма степен факторите от средата оказват значение на вътрешната мотивация, независимо от това колко малка или голяма е тя. Процесите на моделиране, стимулиране и развитие на мотивацията „отвън“ се явяват агенти на промяната. Те пораждат инициативност и отдаденост в процеса към постигане на целта, без които крайният резултат и удовлетвореността от него са невъзможни.
Автор: Десислава Колчевска