Тъй като паметта неизменно е свързана с научаването, Д. Хотерсол (1985) дава две дефиниции, съответно за учене и за памет. Ученето е определено от него като “актът на придобиване на някаква информация или умение. Това е психичен процес, който води до съхраняване на думи, идеи, факти, умствени образи и моторни умения (или някакъв друг вид информация) в човешката памет”. Тя, от своя страна, е дефинирана по следния начин: “Паметта е актът на съхраняване на онова, което е било придобито за по-късна употреба. С други думи, това е задържането на информацията отвъд настоящия момет. Терминът “памет” се отнася и до психичната система за съхранение, която позволява подобно задържане, независимо дали става дума за няколко момента, или за много години”.
Три са процесите, свързани с човешката памет – кодиране, съхранение и извличане. При кодирането на представената информация се използват подходящи кодове, така че да са в полза на паметовата система. Съхранението представлява запазване на информацията, като това запазване може да бъде за кратко време или за години напред. Извличането е процесът на възпроизвеждане на информацията, когато тя ни е необходима.
Разграничени са съзнателните от автоматичните процеси. При автоматичните, трите етапа – кодиране, съхранение, извличане, се изпълняват лесно, без много усилия. При съзнателните обаче е нужно и повече време, и повече внимание.
Особено важни са заучаването наново, възпроизвеждането и разпознаването. Херман Ебингхаус е определен за първият, който прави експеримент в тези области. Работи предимно сам и използва себе си за изследванията. Хипотезата му е, че при запаметяването на списък с неща трябва да остават паметови следи. Ако не остават, то при повторното им заучаване на човек би му отнело същото време и усилия. Ако обаче второто учене изисква по-малко време и усилия отколкото при първото учене, то дадени части са запаметени. Чрез крива на забравянето се показва ефекта на отминалото време върху съхранението.
Освен заучаването е важно и възпроизвеждането. Имат значение три варианта на възпроизвеждане – свободно, серийно и насочено. При свободното, човек си спомня възможно най-много заучени неща. При серийното той подрежда заучените неща в реда, в който са били научени. При насоченото възпроизвеждане се дава насока какво точно да си спомни човек.
Разпознаването е може би най-лесната от трите задачи за учене. То спокойно се използва в различни ситуации като например тест с изборни отговори, където трябва да се разпознае правилния.
Относно въпроса за видовете памет Уилям Джеймс в края на 19 век. Отбелязва, че има има два вида спомени – “основни” и “вторични”. Макар, че психолозите приемат неговата идея за два вида памет – кратковременна и такава с по-голяма продължителност, те добавят и трети вид – сетивна. Това прави паметовата система трикомпонентна. Трите компонента са свързани и действат в определена последователност. Информацията първо минава през сетивната памет, от там попада в кратковременната памет и накрая достига в дълговременната памет.
Въпреки, че видовете сетивни спомени са толкова, колкото е и броят на сетивата, аз ще наблегна на зрителната и слуховата памет.
Интересно е понятието “ехтяща”, използвано като синоним на слуховата памет. Улрих Найсер, който е въвел този термин през 1967 г., описва способността да чуваме информацията като ехо. На неща, които не ни интересуват, не обръщаме внимание и те не достигат до съзнанието ни. Други обаче успяваме да кодираме и те навлизат в кратковременната памет. Селективното внимание е способността ни да разграничим една от няколко постъпващи информации и върху нея да съсредоточим вниманието си.
Слуховата памет прави анализ на ниско ниво на звуците около нас. Попадне ли на нещо важно, вниманието е привлечено и това нещо влиза в кратковременната памет, за да се обработи, разбере. В същото време съобщенията, които нямат значение за нас, се погасяват.
Зрителната памет е наричана още “образна”. Тя действа по подобие на слуховата, но е по-трудна за демонстрация от нея. Идеята на Питър Линдзи и Доналд Нормън е следната: гледаме напред, държейки пред лицето си химикалка, която размахваме бързо напред-назад. Картината пред нас става размазана. Ако забавим движението на химикалката, нейният образ ще стане по-ясен. Причината да я виждаме размазано е заради смесването на информация в кратък интервал от време – виждаме образа сега и в момента преди това. Представената демонстрация потвърждава определението за памет, дадено в началото на този текст – “задържа информация отвъд настоящия момент”.
Кратковременната памет е мястото, където попадат тези съобщения, които са привлекли вниманието ни в сетивната памет. Кратковременната памет се нарича още работна памет. Тя се разглежда като буфер за повторения. Например, ако се опитваме да запомним новия си телефонен номер, го повтаряме няколко пъти. След известно време го повтаряме отново и отново докато не го направим постоянна паметова следа и докато не го прехвърлим в дълговременната памет. А защо буфер – защото в кратковременната памет се съдържа информацията за процесите повторение и прехвърляне.
Счита се, че обемът на тази памет е доста по-малък от този на сетивната памет. В статията на Джордж Милър от 1956 г. се разказва за “магическото число седем плюс / минус две, тоест за ограниченията върху способността ни за преработка на информацията. При прибавяне на повече единици информация от 7 плюс/минус 2, старите се изтикват сякаш надолу и след това изчезват. Чрез разделяне на части и групиране това ограничение може да бъде преодоляно. При групирането стратегията е много важна, също колкото е важно самото повторение. От начина на групиране зависи извличането после на нужната информация. Възпроизвеждането от кратковременната памет не е толкова автоматичен процес, колкото изглежда, а дори изисква определено време.
Важно е да се знае, че попадналата в кратковременната памет информация не се задържа там за повече от 15-20 секунди, ако не претърпи някаква преработка.
От друга страна, дълговременната памет е способна да съхранява огромен обем информация. Тя би могла да се раздели на две части – памет за епизоди и семантична дълговременна памет с уточнението, че макар и разделени, те непрекъснато взаимодействат помежду си. Това разделяне е предложено през 1972 г. от Ендъл Тълвинг, за да организира по някакъв начин огромната съвкупност от информация, съдържаща се в дълговременната памет.
В паметта за епизоди се счита, че се съхраняват всички лични преживявания и спомени, макар и хронологичният им ред да не е съвсем точен. В семантичната памет остава да се съхраняват останалата част от нашите дълговременни спомени, по-конкретно – общите познания за заобикалящия ни свят. Много изследователи вярват в йерархичната мрежова структура на семантичната памет. Идеята е, че познанията, изразени чрез понятия, се представят като възли, свързани един с друг. Въз основа на асоциации тези възли се свързват неограничено.
Но дали видовете памет наистина са три или има само един вид. Съществува нова парадигма за паметта, свързана с нивата на преработка. Обобщението на написаното до тук е, че когато се появи даден стимул в паметовата система, продължителността на следата му се увеличава с преминаването от сетивната през кратковременната памет до дълговременната такава. Фъргюс Крейк и Робърт Локхарт издигат тезата, че продължителността на следата зависи не от компонента на паметта, в който се намира информацията, а от равнището, на което се преработва. За тях паметта се състои от много плитки и много дълбоки нива. Съответно стимулите, които се преработват повърхностно, се съхраняват кратковременно в паметта, а тези, които се преработват на по-дълбоко ниво, се задържат за по-дълго време.
Няма непреодолими противоречия между единия (този на трите компонента) и другия (този на равнищата) подход. Те могат дори да се допълнят.
Темата за забравянето също е важна, тъй като то може да се разгледа като неуспешно кодиране, съхранение или извличане на заучения материал. Не е изключено обаче забравянето да има физиологичен произход. Има много физически или органични причини. Съществуват и емоционални причини като възбуда, тревожност, които могат да окажат доста негативно влияние върху паметта.
Има три теории на забравянето. Първата от тях е теория за влошаването и гласи, че времето е причина по-старата информация да избледнява. Втората е теория за интерференцията. Тя твърди, че наистина забравяме с времето, но това не се дължи толкова на неговото изтичане, колкото на това с какво се занимаваме в дадения период. Постъпващата информация може да окаже негативно влияние не само върху това, което предстои да дойде, но върху това, което вече е постъпило в нашата памет (проактивна и ретроактивна интерференция). Наричана е още отрицателен трансфер. Има и положителен (едни умения ни помагат при придобиването на сходни или други умения).
Третата теория е за неуспеха при извличането. Тълвинг в теорията си за специфичността на кодирането твърди, че ние не губим информацията в дълговременната памет, а само достъпа до нея. Именно до това се отнася често срещаният феномен “на върха на езика”. Щом има налична и от части достъпна информация, тя може да се възприеме като насока при извличането, но нещо не достига.
Тъй като все по-осъзната е сложността на мислене в съхранението и извличането на материала, който ни е нужен, е важно да се спрем с на реконструктивната памет. Тя представлява памет, в която ние попълваме празни полета. Това може да стане, опирайки се на частични сведения от някакъв спомен. Възможно е да се случи и заради извлеченото умозаключение за информацията, която сме разбрали и съхранили. От тук следва, че спомените ни могат спокойно да бъдат променяни без да си даваме сметка за това. Изкривяванията и промените обаче са нещо типично за дълговременната памет.
За да подобрим паметта си и по-точно своята дълговременна памет е нужно повторение. Веднъж привлякла вниманието ни, информацията ще бъде прехвърлена в кратковременната памет. Остави ли се обаче без “надзор” или повторение тя ще е преходна, изхвърлена. Необходимо е повторение, а когато то е съчетано с разработване на асоциации, запаметяването е още по-ефективно. Мнемоничните средства са техники за подпомагане на паметта чрез създаване на изкуствени асоциации. Те се основават на схващането, че ако два елемента се “съберат” заедно, всяка следваща среща с единия, ще доведе до среща и с другия. Някои мнемонични техники са: “думите белези” (всяка целева дума се асоциира с подходящ за нея белег), “методът на локусите” (целеви думи се представят в съзнанието ни като част от добре познати физически местоположения), създаването на дума, в коята всяка буква е първата от наименованията на нещата, които трябва да се запомнят.
Важно е да се ценят детайлите и да се опитваме да ги съхраним за по-дълго в съзнанието си с риск, разбира се, да станем “жертви” на реконструктивната памет. Всичко в този момент и всичко в живота на човек е обвързано с паметта – малко плашещо и същевременно успокояващо.
Автор: Десислава Колчевска