През годините в многобройните проведени изследвания себеоценката е била операционализирана по различни начини. Сред тях могат да се диференцират два основни. Първият е чрез твърдения за собствената личност, които човек оценява. Пример за такава операционализация са следните: “Мисля, че притежавам редица добри качества”, “Бих желал да се уважавам повече”, “Способен съм да се справям с някои неща не по-зле от другите хора” (част от скалата на Rosenberg от 1965).
Вторият начин на операционализация на себеоценката е чрез обединяване на отделните оценки на различните характеристики и прояви на личността. Изследваните лица поставят оценки на свои качества, след което тези оценки се сумират с положителен или отрицателен знак, което се определя от това дали се отнася за положителни или отрицателни качества. Участниците действително посочват кои личностни качества са по-изявени и кои по-слабо развити.
Дилова (1999) отбелязва, че общата себеоценка може да се разглежда като “гещалт, който е нещо повече от простата сума на съставящите го елементи”. Това виждане се базира на факта, че отделните себеоценки, които формират общата такава, имат различна значимост за изследваното лице. Тази значимост е свързана със съответствието между дадените качества и стремежите на човека. Свързана е и със сигурността, с която те се притежават и поддържат. Различните хора ценят различни неща у себе си, също полагат повече усилия за развитието на едни и по-малко усилия за усъвършенстването на други свои страни. Качества, с които се гордее един, може да са проява на слабост за друг. Затова използването на един и същи списък с качества, оценките по които образуват общата себеоценка, говори за игнориране на тази безспорна особеност.
Има изследвания, които се съобразяват с нея. В тях изследваните лица освен, че поставят оценки на изложените пред тях качества, определят и в каква степен ценят всяко едно от тях (напр. Rosenberg, 1979; Hoge & McCarthy, 1984; Marsh, 1986, по Дилова, 2008). Така на отделните себеоценки се придава тегло, в съответствие с това до колко са ценни за участника и сборът, който формира общата себеоценка е една “претеглена сума”.
Често прилаган подход, който обръща внимание на субективното значение на отделните себеоценки е съпоставянето на реалния и идеалния Аз-образ. Изследваните лица първо оценяват себе си по качества, които притежават, а после и до колко тези качества отговарят на техния идеал (такива, каквито биха искали да бъдат). Идеята да се прилага такъв метод се появява най-напред в школата на Карл Роджърс и е добра операционализация на формулировката на Джеймс за измерване на себеоценката. Счита се, че колкото е по-малка дистанцията между реалния и идеалния Аз-образ, толкова по-висока е себеоценката на личността. Съответно по-голямата дистанция говори за по-ниска себеоценка. Тази дистанция обаче може да се тълкува нееднозначно.
Най-напред трябва да се отбележи, че човек навярно има различна позиция по отношение на различните разминавания между реалния и идеалния Аз-образ. Например, артистичните способности може да се смятат за предимство и това да намира израз в оценката на идеалния Аз-образ, но липсата на тези способности може по никакъв начин да не се отразява на реалната себеоценка. За да се реши този проблем Бернс (1986) (по Дилова, 2008) прави предложение изследваното лице да отбелязва отношението си към всяко несъответствие между реалния и идеалния Аз-образ.
Причина за по-голямата разлика между реалния и идеалния Аз-образ може да се открие и в дефиницията на идеалния Аз-образ. Прието е той да се определя като “такъв, какъвто бихте искали да бъдете”. Но всеки човек се променя и развива, съобразявайки поведението си със стремежите и целите, които си е поставил. Съответно, една по-голяма дистанция между реалния и идеалния Аз-образ би могла да не означава ниска себеоценка, ако човек смята, че в бъдеще ще постигне това, което желае.
Също така, много хора си представят един идеализиран Аз-образ, който присъства най-вече в мечтите и фантазиите им. Когато идеалният Аз-образ е представен като: “такъв, какъвто бихте искали да бъдете” не се знае изследваното лице как разбира това определение. Rosenberg (1979) (по Дилова, 2008) прави разграничение като отделя идеализирания Аз-образ, отразяващ мечтите в чист вид и идеалния Аз-образ, който човек се стреми да постигне. За втория използва понятието “целеви Аз-образ”, което означава “такъв, какъвто искам и мога да бъда”. Идеалният Аз-образ би могъл да се дефинира, от своя страна, като: “такъв, какъвто бих искал да бъда, независимо дали е възможно”. Така дистанцията между реалния и целевия Аз-образ може да се разглежда като прогностична себеоценка. Тя отразява способностите за развитие. Дистанцията между целевия и идеалния Аз-образ може да се обмисли като мярка за постижимостта на идеалния Аз-образ. Тя отразява в каква степен човек смята, че може да достигне своя идеал. Следователно, по-голямата дистанция между реалния и целевия Аз-образ показва добри изгледи за промяна, докато по-голямата дистанция между целевия и идеалния Аз-образ показва, че идеалът е по-неосъществим.
Човек обаче може да не се съпоставя само спрямо целеви и идеален Аз-образ. Освен спрямо собствените ценности, изисквания, амбиции и желания, той съобразява своите действия и спрямо очакванията и нормите на обкръжението. Higgins (1987) (по Дилова, 2008) използва понятието нормативен Аз-образ, което означава “такъв, какъвто трябва да бъда”. Изследването на Higgins регистрира различни емоции при себеоценяване спрямо идеалния и спрямо нормативния Аз-образ. Несъответствието между реалния и идеалния Аз-образ е придружено от тъга, потиснатост, депресия. Несъответствието между реалния и нормативния Аз-образ е придружено от страх и безпокойство. А несъответствието между идеалния и нормативния Аз-образ е придружено от нестабилно чувство за идентичност, несигурност в собствените желания и колебливост.
Освен посочените критерии за себеоценяване има и още един, който често се среща и е изключително важен – съпоставяне с другите. Човек често се сравнява със заобикалящите го и чувството за преимущество или изоставане несъмнено оказва въздействие върху неговата себеоценка.
Личните норми обаче могат да не бъдат обвързани със социалните. Възможно е човек да се вижда по-напред от другите в много отношения, дори да изпитва чувство за превъзходство и все пак да не е удовлетворен от себе си, тъй като желаният Аз-образ е построен върху по-високи норми или изисквания. Не е изключена и другата крайност – човек може да има ниска себеоценка, съпоставяйки се с другите и в същото време да не се наблюдава голяма разлика между неговия реален и идеален Аз-образ, което значи, че предпочита да е такъв, какъвто е.
Проблем, свързан с отделните себеоценки на различните качества, е и че списъците едва ли извеждат напълно в съдържателно отношение всички важни и от значение за самочувствието качества. Въпреки усилията на изследователите да отразят всички сфери от живота на човека, навярно често липсват качества, свързани с индивидуалните особености.
Правят се много опити за прецизиране и усъвършенстване на измерванията. Все пак обаче е възможно част от общото доволство или недоволство от себе си да не е свързана с отделните себеоценки. Получените през годините данни и натрупаните наблюдения регистрират, че има хора с много ниско самочувствие, които са реализирани и успешни в живота си. В същото време неоправданото високо самочувствие на други хора не е подкрепено от качества или достижения. Някои изследователи търсят решение на този проблем като отбелязват, че има разлика между себеоценката и независимото от нея емоционално отношение към себе си, известно като “себеуважение” (по Дилова, 2008).
Ериксън (1996) отбелязва, че себеуважението започва да се развива в най-ранните години и е свързано с отношението на грижещите се към детето. Първоначално то долавя емоционалното отношение към себе си, което може да включва обич или неотзивчивост, похвали или упреци. Това вероятно оказва влияние върху себеуважението, дори когато детето стане възрастен човек. Достигайки все пак определено ниво на когнитивно развитие, то постепенно започва да оценява по-реалистично своите качества и поведение. Тази концепция на Ериксън се подкрепя от изследвания, резултатите от които сочат, че общата себеоценка и отделните такива са много по-тясно свързани в детството, отколкото по-късно.
Wells и Marwell (1976) (по Дилова, 1999) предлагат себеуважението да се погледне и от друг ъгъл. Те използват термина “себеприемане” или “себеакцептация”, за да отбележат, че с годините човек започва да признава пред себе си както своите предимства, така и недостатъците си. Съответно по-ниските себеоценки по отделните качества не го карат да се чувства потиснат или недоволен от себе си. Данните сочат, че способността за себеприемане се развива с възрастта.
Автор: Десислава Колчевска