Себеоценката зависи от съвместяването на два вида информация – вътрешна и външна. Вътрешната е свързана с това какво човек мисли за собствената си личност, как се възприема и самоопределя в различни ситуации и сфери от живота. Във вътрешната информация се включват качествата, на които той обръща внимание, интерпретациите на различните събития в живота му и преосмислените успехи / провали. Външната информация е свързана със социалния кръг на човек, със средата, в която прекарва голяма част от времето си, с взаимодействията с другите и начина, по който те го възприемат и се отнасят към него (по Buss и Larsen, 2005).
Чарлз Кули (1902) въвежда понятието “огледално аз”, за да изобрази отношението и оценките, които човек получава от своята социална среда. Мийд (1997) допълва тази идея. Според него приемането на мнението на другия за собствения Аз-образ е необходимо не само за себепознанието, но и за взаимодействието между хората изобщо.
Проведени са много изследвания, в които представата на човек за неговия Аз-образ е съпоставена с тази, която околните имат за него. Данните показват твърде слаба връзка между мненията на изследваните лица и позициите на техните близки, приятели, роднини. Shrauger и Schoeneman (1979) откриват, че всъщност представата на хората за тях самите е близка до представата, която мислят, че имат другите за тях и не толкова близка до представата, която другите в действителност имат. Въпреки получените резултати се смята, че все пак информацията, идваща от околните помага на познанието за себе си. Тази информация не присъства огледално, а минава през преработка.
Skinner (1974) отбелязва, че себепознанието се осъществява основно чрез себенаблюдение, което обхваща освен интроспекцията, и наблюдаването на поведението и обстоятелствата, които го придружават. Поведението зависи често от социалната среда и базирайки се на това Festinger (1954) отбелязва, че когато човек няма очертани критерии за оценка на своето поведение, той го съпоставя с това на околните.
Информацията на човек за самия него се преработва избирателно и се помества чрез асимилативни процеси около изградени когнитивни схеми, като целта е тези схеми да не съдържат противоречия. Това значи, че информацията се организира по начин, който подкрепя вече изграденият Аз-образ. Времето за преработката ѝ зависи от това дали тя отговаря на формираните аз-схеми. Ако отговаря, то възприемането ѝ се случва за по-кратко, запаметяването ѝ става по-бързо и с по-голяма убеденост се причислява към представата за собствената личност. За информацията, която не съответсва на тези схеми се отнася точно обратното – по-дълго време отнема на личността за възприемането ѝ, по-трудно я запаметява и причислява към представата за себе си.
Величков (2001) отбелязва, че освен асимилативни процеси се използват и някои принципи като ковариация (два вида информация се променят едновременно), обезценяване (една информация се омаловажава, ако присъства друга, по-вероятна за личността) и преувеличаване (при два вида информация се преувеличава смущаващата, за сметка на другата).
Съществува още един аспект, отнасящ се до постъпващата информация, свързан с процеса на себепознание. Според много изследователи всеки човек има потребност да поддържа положителен Аз-образ, както и да повишава равнището на своята себеоценка.
Kolar (1996) установява, че оценяването на положителните страни е по-точно от оценяването на негативните. Тоест, личността забелязва по-скоро своите предимства и не толкова недостатъците си. Също, човек обикновено преувеличава относно своите положителни страни. Той ги смята за особено важни и преценява околните спрямо тях. Негативните страни обикновено се пренебрегват като информация или се подценява тяхната важност.
Също, човек често надценява себе си и подценява другите, което допринася за поддържането на висока себеоценка. Това е и причината да не прави сравнения, които биха резултирали в понижаване на себеоценката.
Tesser и Campbell (1982) установяват в свои експерименти, че човек подценява своите приятели повече от непознатите, когато става дума за важни за него качества. Изследователите заключават, че приятелите са модели за сравнение и ако притежават субективно важни за човека качества, това би уязвило себеоценката на личността. Обратно на това, тя може да надценява другите, ако техните преимущества са видни и няма как да бъдат оспорени. В тези случаи човек се стреми да запази себеоценката си, като оценява превъзхождащите го хора като изключително успешни. Alicke и сътр. (1977) казват, че за личността е по-поносимо да приеме предимствата на гениите, отколкото на обикновените хора.
Markus и Kinda (1986) предполагат, че съществените различия причиняват безпокойство и неудобство независимо дали са в положителен или отрицателен смисъл за личността. Затова най-приемливата разлика между личността и другите е умереното превъзходство.
Според Festinger (1954) ако човек прецени, че разликата между него и другите е твърде голяма, той ще се опита да я намали като доближи своите възгледи до техните или техните възгледи до своите. Ако нито едното от двете не е постижимо, той ще спре да се сравнява с тях. Следователно, човек предпочита да се сравнява само с хора, с които си прилича или с такива, с които е възможно да се постигне сближаване по отношение на позиции, мнения, идеи. Той може да промени своите възгледи или да опита да убеди другите в тях. При способностите обаче е по-различно. Те трудно достигат равнището, което личността желае, а още по-трудно се променят способностите на хората около нея.
Спрямо Аз-образа се преценяват околните, най-често когато те са почти непознати. Не е изключена и обратната взаимовръзка – спрямо околните човек преценява и себе си, когато дадени качества и прояви не са му присъщи и ги наблюдава само при тях. По отношение на отрицателните качества обаче се вижда, че когато човек познава своя негативна характеристика, той я забелязва и в другия, като му се струва, че е още по-силно проявена. Тоест, предпочита да вижда като по-големи не собствените, а чуждите недостатъци.
Склонността на човек да възприема заобикалящите го като подобни на него, повече отколкото са в действителност, се нарича атрибутивна проекция. Съществуват два вида проекция. Фройд използва понятието, за да означи защитен механизъм, чрез който изтласкани в несъзнаваното мисли и чувства се приписват на други хора. Мотивът при тази проекция е морално-оценъчен и другите се възприемат като различни. Мотивът при атрибутивната проекция е когнитивен, човек не е способен да си представи друго освен, че заобикалящите го чувстват и мислят по същия начин като него.
В живота си личността е водена както от позитивните, така и от негативните Аз-образи, които има за себе си. Тоест въздействие оказват и желаните, и нежеланите представи, като вторите са свързани със страха на хората да бъдат такива, каквито не искат. Higgins (1996) отбелязва в своята теория за саморегулацията, че човек се стреми или към успехи, постижения, прогрес или към това да не допуска провали. Първата посока на действие е свързана с постигане на желаното и Higgins я нарича “фокус на промоция”. Втората посока, която се отнася до избягването на нежеланото, Higgins нарича “фокус на превенция”. В различните моменти преобладава едната или другата посока. Двете са обединени под общото наименование “фокус на регулация”. Все пак доминираща роля в живота на всеки има единият фокус – този на промоция или този на превенция.
Целите, свързани с желаните Аз-образи могат да се отнасят до различни потребности. И докато целите се осъзнават, то потребностите могат да бъдат частично или напълно несъзнавани. Още Джеймс (1901) отбелязва въздействието на две потребности – от себесъхраняване и от себеразвитие. Днес те се съотнасят и към себеоценката и стремежът на човек да я поддържа и повишава. Съхраняването ѝ се свързва с това личността да не загуби качества, които мисли, че притежава. Повишаването ѝ се отнася до придобиването на нови качества и предполага развитие. Съхраняването на себеоценката може да се асоциира с това, което вече е установено и мотивацията на хората да избягват неуспехи. Повишаването на себеоценката може да се асоциира с мотивацията на хората да постигат успехи.
Наблюдава се силна зависимост между себеоценката и междуличностните отношения. Андреева (1992) отбелязва, че всеки при едно ново запознанство се опитва да създаде конкретно впечатление за себе си у другия. Този опит се отличава с различно ниво на осъзнатост и регулация. Нарича се “себепредставяне” или “управление на впечатленията”. Себепредставянето влияе на себеоценката. От една страна, човек получава комплименти, похвали или упреци като следствие от поведението си. От друга страна, той също се оценява по време на общуването.
Baumeister (1982) отбелязва, че при едно запознанство се наблюдават два стремежа. Първият е човек да формира желан социален образ на своята личност, който се доближава до идеалния Аз-образ възможно най-много. Вторият стремеж е човек да отговори на очакванията, изискванията и желанията на човека срещу него. Възможна е и подбуда, свързана с това да се отблъсне другия (напр. при нежелан флирт). Все пак първият стремеж, отнасящ се до изграждането на желан социален Аз-образ е най-устойчив при себепредставянето.
Tetlock и Manstead (1985) наричат демонстрирането на положителни характеристики “себеутвърждаващо себепредставяне”, а прикриването на отрицателните черти – “защитно себепредставяне”. Това разграничение обаче е условно, защото и двете са част от един и същ феномен.
Равнището на себеоценката влияе на себепредставянето и по-конкретно на това в положителен аспект. Baumeister и сътр. (1989) откриват, че хората с по-висока себеоценка се стремят към положително себепредставяне, проявяват инициатива да привлекат вниманието на околните и да се покажат в добра светлина. За хората с по-ниска себеоценка изследователите констатират, че е по-характерно да не привличат вниманието към себе си и да се опитват да скрият своите недостатъци. Baumgardner и сътр. (1989) откриват обаче, че хората с по-ниска себеоценка като по-несигурни в себе си, се стремят повече към положително себепредставяне, а хората с по-висока себеоценка като по-убедени в своите качества не се интересуват толкова по какъв начин ще ги възприемат другите.
Има и две хипотези по отношение на връзката себеоценка и одобрение от другите. Първата е, че хората с по-висока себеоценка са по-привлекателни за другите. Втората е, че лицата с висока себеоценка изглеждат самонадеяни и надути и затова често са по-нехаресвани за разлика от хората с по-ниска себеоценка.
При избора на партньор мотивациите са две. Първата е предпочитанието на човек към такъв, който прилича на него. Значение обаче има и равнището на себеоценка. Ако не харесва себе си, човек няма да харесва и тези, които възприема като подобни. Една от причините себеподобните да се одобряват е навярно това, че подкрепят Аз-образа само с присъствието си. Човек обаче търси партньор, който да подкрепя Аз-образа и със своето отношение и действия към него. Това е и втората мотивация при избора на такъв. Според Swann и сътр. (2002) удовлетвореността от връзката между партньорите зависи от взаимното подкрепяне на техните Аз-образи. Въпреки, че потвърждаването на Аз-образа се смята за предимство, още по-голямо предимство е човек да е с партньор, който го вижда такъв, какъвто той самият би искал да се вижда, тоест подкрепя неговия желан Аз-образ. Ефектът на Микеланджело се отнася точно до романтичните връзки и се изразява в това, че когато партньорите се виждат и се отнасят един към друг спрямо своите идеални Аз-образи, те са щастливи понеже всеки от тях има чувството, че достига своя идеал. Това е взаимно “извайване” на двете личности и поради тази причина ефектът носи името на известния скулптор (по Дилова, 2008).
В романтичните връзки партньорите освен, че потвърждават своите Аз-образи, а и ги разширяват. Aron (2001) говори за експанзия на Аз-а, при която се засилват физическите и социалните ресурси, възможности и компетентности, което подпомага изпълнението на зададените цели.
Близките отношения благоприятстват разширяването на Аз-образа по няколко начина. Например, в една току-що започнала връзка партньорът може да види в другия качества, които преди това не са били забелязани от самия него или от социалното му обкръжение. Той също може да прояви нови или до скоро подтискани страни от характера си, които да получат одобрение от новия партньор. Връзката с всеки партньор прави възможен достъпа до различни гледни точки и особености.
Интересно е, че не самите постижения или провали оказват влияние на себеоценката, а начина, по който човек ги интерпретира. Когато приема, че причините за провала са външни, това е опит да съхрани своята себеоценка. Когато причините за постиженията се обясняват с неговите умения и активности, това води до повишаването на себеоценката. В първия случай атрибуирането е екстернално, а във втория – интернално. Екстерналното атрибуиране при провали и интерналното атрибуиране при постижения са обединени в понятието себеугодно атрибуиране (по Величков, 2001). Високата себеоценка е условие за по-големи успехи, справяне, приспособяване, ниската е причина за дезадаптивно поведение – слаба успеваемост, депресивност, пристрастеност, престъпност. Baumeister (2003) отбелязва, че липсата на любов към собствената личност води до различни социални проблеми. Това виждане е подкрепено още през 1959 г. от Rogers, който казва, че “безусловното положително отношение към себе си е условие за пълноценно функциониране”.
Интересно е, че най-силна връзка се наблюдава между себеоценката и чувството на щастие. Силната корелация може да се обясни с това, че хората с висока себеоценка по-лесно преминават през стресиращи ситуации, тъй като са по-уверени в своите ресурси за справяне с тях. Те обаче и повече подценяват възможните рискове. Има данни, че в трудни моменти не се наблюдава разлика между лицата с по-висока и по-ниска себеоценка. Такава е регистрирана по отношение на щастливите моменти – хората с висока себеоценка изпитват повече радост от хората с ниска себеоценка.
Хората с по-висока себеоценка се чувстват и в по-добро здраве в сравнение с хората с по-ниска себеоценка. Данните все пак не показват връзка между себеоценката и здравословното състояние.
Дълги години ниската себеоценка се е свързвала с проявата на агресия. По-съвременни изследвания сочат, че агресивните хора по-често имат висока себеоценка и надценяват много своите качества (Baumeister et al, 1996). Изследователите смятат, че агресията често се дължи на накърнен егоцентризъм. Данните сочат, че агресорите са по-уверени в себе си, а жертвите обикновено имат по-ниски себеоценки.
Ниската себеоценка се свързва и с несигурен тип привързване към партньора. Човек с ниска себеоценка повече се страхува, че той ще му изневери и/или ще го напусне. Хората с по-висока себеоценка са по-активни в сексуално отношение, имат по-малко комплекси и задръжки. Инициативата при изграждане на нова връзка по-често идва от тяхна страна, понеже са уверени, че няма да бъдат отблъснати. Също, са по-готови да сложат край на връзка, която не ги прави щастливи. Но изследванията не показват тенденция техните връзки да се прекратяват по-често.
Автор: Десислава Колчевска