Агресията е поведение, свързано с отстраняването или преодоляването на пречки и заплахи, представлява стремеж към нападение или завоевание. Тя е разглеждана като вродено и неотменно качество на човека в борбата му за оцеляване, тоест има тясна връзка с инстинкта за самосъхранение.

Развитието на социума и социалните отношения обаче хвърлят нова светлина върху проблема с оцеляването. Децата в съвременното общество не са поставени в ситуация сами да се грижат за физическото си благополучие. Въпреки това въпросът за агресивното поведение придобива огромно значение заради нарастващите случаи на насилие сред тях. Затова е и необходимо да се потърсят зародиша, причините, симптомите и проявленията на агресивността.

Милков (2013) различава четири основни модела на агресивно поведение при подрастващите:

–      адаптивна агресия – свързана е с нисши биологични форми на поведение и се проявява най-вече в предучилищна възраст, характеризира се със сбиване, скубане, отнемане на играчки;

–      реактивна агресия – представлява ответна реакция към насилие. Тя се формира по подражание на социалнозначими модели на поведение, демонстрирани от възрастни или усвоявани от личния опит;

–      социалнообусловена агресия - при нея има осъзнаване на мотивите и средствата за постигане на целта, а моделите и инструментите за агресия се заучават;

–      патологична агресия – отнася се до доминиращото въздействие на биологично увредени структури на мозъчната кора или подкорието в ранно детство.

Освен в случаите на патология, проявата на агресия никога не е случаен акт, обикновено има предистория, трупана във времето. Тя е сложен и комплексен проблем, усвоен поведенчески код.

Един от най-важните и определящи фактори за агресивността при децата са техните преживявания в първите седем години. Лошите семейни взаимоотношения между родители и/или по-големи братя и сестри, конфликтите и сблъсъците между тях, отсъствието на единия или и двамата родители, алкохолизмът, незачитането и унижаването на детето са фактори, които могат да бъдат предпоставка за агресивност.

Децата преживяват много болезнено своята позиция в агресивна среда поради своята не напълно изградена структура на личността, неукрепналата психика, слабите волеви задръжки, липсата на ценностна система и недостигът на социален опит.

Съответно е много важно възпитанието. Неправилният стил, изразяващ се в авторитарност или прекалена либералност са свързани с игнориране на детето, недостатъчен родителски контрол или прекалена опека, всяко от които е еднакво опасно за него.

Децата оформят моралните си ценности, лични предпочитания и своя начин на поведение чрез подражание. Те се учат не само в семейството си, а и от своите учители, връстници, медии, книги, игри. Държат се така, че да паснат на заобикалящата ги среда. Различните визии за добро и лошо на родители, учители, самото дете и другите около него водят до дисонанс – разминаване между изискванията на средата и собствените наклонности и убеждения.

Справянето с агресивността започва с преосмисляне на нейното значение. Проявите на враждебност, неизпълняването на задължения и неспазването на правила са част от процеса на съзряване. Дължат се на естествени физически и психологически фактори, свързани с крепката възраст и израстването. Обикновено става дума за реакция срещу дискомфорт,  неумение да се управляват емоциите и съответно поведението, недостатъчно знание за нравствените норми, недостатъчна единност в изискванията за спазването им. От тази гледна точка, с израстването на детето, неговото постепенно осъзнаване, придобиване на опит и ситуиране в социума водят до редуциране на агресивните прояви.

Обичайните прилагани методи за намаляване на агресивното поведение са:

·       Отчитане на темпераментовите особености на детето – приемат се неговите качества и наклонности. Базирайки се на тях, родителят може да въздейства върху моделирането на желаната личност на детето, а не обратното. Предварително зададеното разбиране за това какво да бъде то и налагането на това разбиране води по-скоро до регрес в поведението му, проблеми във взаимоотношенията и неудовлетвореност на самото дете от себе си. Трябва да се отчете дали то има лидерски качества в действителност или се чувства по-спокойно, комформирайки се, следвайки. Ако детето по природа е лидер, трябва много внимателно да се развива това, че е по-борбено, напористо, отстояващо и налагащо се. В противен случай качествата му могат да се изразяват в диктаторско поведение, тормоз и в крайна сметка отблъскаване на тези, които би трябвало да ръководи. Ако детето е по-скоро комформист и предпочита да сътрудничи, да бъде водено, то неговите предпочитания трябва да бъдат уважавани, но и правилно развивани, за да не се превърне това дете в човек без позиция, без мнение, който лесно може да бъде манипулиран и мамен.

 

·       Заместване на агревните поведения с неагресивни. Една от най-популярните стратегии за справяне с агресивността се основава на теорията за заместващото поведение (започната от Фройд, развита от Лакан). Според нея акумулираната агресивна енергия трябва да бъде насочена към полезни дейности. Спортът е чудесна възможност, тъй като дава възможност да се освободи и изразходи натрупаната енергия, развива съзнателен контрол на овладяване на собствените инстинктивни реакции и насърчава взаимопомощта, сътрудничеството.

·       Промяна на атрибуцирането. Непрекъснатото търсене на враждебност в действията на другия/другите се заменят с приписване на доброжелателност.

·       Емпатия и заемане на чуждата гледна точка. При разочарование, обида, нараненост се заема позицията на ответната страна, нейните чувства, постига се съчувствие и постредством това се ограничава враждебността към другия/другите.

 

Автор: Десислава Колчевска

Тъй като паметта неизменно е свързана с научаването, Д. Хотерсол (1985) дава две дефиниции, съответно за учене и за памет. Ученето е определено от него като “актът на придобиване на някаква информация или умение. Това е психичен процес, който води до съхраняване на думи, идеи, факти, умствени образи и моторни умения (или някакъв друг вид информация) в човешката памет”. Тя, от своя страна, е дефинирана по следния начин: “Паметта е актът на съхраняване на онова, което е било придобито за по-късна употреба. С други думи, това е задържането на информацията отвъд настоящия момет. Терминът “памет” се отнася и до психичната система за съхранение, която позволява подобно задържане, независимо дали става дума за няколко момента, или за много години”.

Три са процесите, свързани с човешката памет – кодиране, съхранение и извличане. При кодирането на представената информация се използват подходящи кодове, така че да са в полза на паметовата система. Съхранението представлява запазване на информацията, като това запазване може да бъде за кратко време или за години напред. Извличането е процесът на възпроизвеждане на информацията, когато тя ни е необходима.

Разграничени са съзнателните от автоматичните процеси. При автоматичните, трите етапа – кодиране, съхранение, извличане, се изпълняват лесно, без много усилия. При съзнателните обаче е нужно и повече време, и повече внимание.

Особено важни са заучаването наново, възпроизвеждането и разпознаването. Херман Ебингхаус е определен за първият, който прави експеримент в тези области. Работи предимно сам и използва себе си за изследванията. Хипотезата му е, че при запаметяването на списък с неща трябва да остават паметови следи. Ако не остават, то при повторното им заучаване на човек би му отнело същото време и усилия. Ако обаче второто учене изисква по-малко време и усилия отколкото при първото учене, то дадени части са запаметени. Чрез крива на забравянето се показва ефекта на отминалото време върху съхранението.

Освен заучаването е важно и възпроизвеждането. Имат значение три варианта на възпроизвеждане – свободно, серийно и насочено. При свободното, човек си спомня възможно най-много заучени неща. При серийното той подрежда заучените неща в реда, в който са били научени. При насоченото възпроизвеждане се дава насока какво точно да си спомни човек.

Разпознаването е може би най-лесната от трите задачи за учене. То спокойно се използва в различни ситуации като например тест с изборни отговори, където трябва да се разпознае правилния.

Относно въпроса за видовете памет Уилям Джеймс в края на 19 век. Отбелязва, че има има два вида спомени – “основни” и “вторични”.  Макар, че психолозите приемат неговата идея за два вида памет – кратковременна и такава с по-голяма продължителност, те добавят и трети вид – сетивна. Това прави паметовата система трикомпонентна. Трите компонента са свързани и действат в определена последователност. Информацията първо минава през сетивната памет, от там попада в кратковременната памет и накрая достига в дълговременната памет.

Въпреки, че видовете сетивни спомени са толкова, колкото е и броят на сетивата, аз ще наблегна на зрителната и слуховата памет.

Интересно е понятието “ехтяща”, използвано като синоним на слуховата памет. Улрих Найсер, който е въвел този термин през 1967 г., описва способността да чуваме информацията като ехо. На неща, които не ни интересуват, не обръщаме внимание и те не достигат до съзнанието ни. Други обаче успяваме да кодираме и те навлизат в кратковременната памет. Селективното внимание е способността ни да разграничим една от няколко постъпващи информации и върху нея да съсредоточим вниманието си.

Слуховата памет прави анализ на ниско ниво на звуците около нас. Попадне ли на нещо важно, вниманието е привлечено и това нещо влиза в кратковременната памет, за да се обработи, разбере. В същото време съобщенията, които нямат значение за нас, се погасяват.

Зрителната памет е наричана още “образна”. Тя действа по подобие на слуховата, но е по-трудна за демонстрация от нея. Идеята на Питър Линдзи и Доналд Нормън е следната: гледаме напред, държейки пред лицето си химикалка, която размахваме бързо напред-назад. Картината пред нас става размазана. Ако забавим движението на химикалката, нейният образ ще стане по-ясен. Причината да я виждаме размазано е заради смесването на информация в кратък интервал от време – виждаме образа сега и в момента преди това. Представената демонстрация потвърждава определението за памет, дадено в началото на този текст – “задържа информация отвъд настоящия момент”.

Кратковременната памет е мястото, където попадат тези съобщения, които са привлекли вниманието ни в сетивната памет. Кратковременната памет се нарича още работна памет. Тя се разглежда като буфер за повторения. Например, ако се опитваме да запомним новия си телефонен номер, го повтаряме няколко пъти. След известно време го повтаряме отново и отново докато не го направим постоянна паметова следа и докато не го прехвърлим в дълговременната памет. А защо буфер – защото в кратковременната памет се съдържа информацията за процесите повторение и прехвърляне.

Счита се, че обемът на тази памет е доста по-малък от този на сетивната памет. В статията на Джордж Милър от 1956 г. се разказва за “магическото число седем плюс / минус две, тоест за ограниченията върху способността ни за преработка на информацията. При прибавяне на повече единици информация от 7 плюс/минус 2, старите се изтикват сякаш надолу и след това изчезват. Чрез разделяне на части и групиране това ограничение може да бъде преодоляно. При групирането стратегията е много важна, също колкото е важно самото повторение. От начина на групиране зависи извличането после на нужната информация. Възпроизвеждането от кратковременната памет не е толкова автоматичен процес, колкото изглежда, а дори изисква определено време.

Важно е да се знае, че попадналата в кратковременната памет информация не се задържа там за повече от 15-20 секунди, ако не претърпи някаква преработка.

От друга страна, дълговременната памет е способна да съхранява огромен обем информация. Тя би могла да се раздели на две части – памет за епизоди и семантична дълговременна памет с уточнението, че макар и разделени, те непрекъснато взаимодействат помежду си. Това разделяне е предложено през 1972 г. от Ендъл Тълвинг, за да организира по някакъв начин огромната съвкупност от информация, съдържаща се в дълговременната памет.

В паметта за епизоди се счита, че се съхраняват всички лични преживявания и спомени, макар и хронологичният им ред да не е съвсем точен. В семантичната памет остава да се съхраняват останалата част от нашите дълговременни спомени, по-конкретно – общите познания за заобикалящия ни свят. Много изследователи вярват в йерархичната мрежова структура на семантичната памет. Идеята е, че познанията, изразени чрез понятия, се представят като възли, свързани един с друг. Въз основа на асоциации тези възли се свързват неограничено.

Но дали видовете памет наистина са три или има само един вид. Съществува нова парадигма за паметта, свързана с нивата на преработка. Обобщението на написаното до тук е, че когато се появи даден стимул в паметовата система, продължителността на следата му се увеличава с преминаването от сетивната през кратковременната памет до дълговременната такава. Фъргюс Крейк и Робърт Локхарт издигат тезата, че продължителността на следата зависи не от компонента на паметта, в който се намира информацията, а от равнището, на което се преработва. За тях паметта се състои от много плитки и много дълбоки нива. Съответно стимулите, които се преработват повърхностно, се съхраняват кратковременно в паметта, а тези, които се преработват на по-дълбоко ниво, се задържат за по-дълго време.

Няма непреодолими противоречия между единия (този на трите компонента) и другия (този на равнищата) подход. Те могат дори да се допълнят.

Темата за забравянето също е важна, тъй като то може да се разгледа като неуспешно кодиране, съхранение или извличане на заучения материал. Не е изключено обаче забравянето да има физиологичен произход. Има много физически или органични причини. Съществуват и емоционални причини като възбуда, тревожност, които могат да окажат доста негативно влияние върху паметта.

Има три теории на забравянето. Първата от тях е теория за влошаването и гласи, че времето е причина по-старата информация да избледнява. Втората е теория за интерференцията. Тя твърди, че наистина забравяме с времето, но това не се дължи толкова на неговото изтичане, колкото на това с какво се занимаваме в дадения период. Постъпващата информация може да окаже негативно влияние не само върху това, което предстои да дойде, но върху това, което вече е постъпило в нашата памет (проактивна и ретроактивна интерференция). Наричана е още отрицателен трансфер. Има и положителен (едни умения ни помагат при придобиването на сходни или други умения).

Третата теория е за неуспеха при извличането. Тълвинг в теорията си за специфичността на кодирането твърди, че ние не губим информацията в дълговременната памет, а само достъпа до нея. Именно до това се отнася често срещаният феномен “на върха на езика”. Щом има налична и от части достъпна информация, тя може да се възприеме като насока при извличането, но нещо не достига.

Тъй като все по-осъзната е сложността на мислене в съхранението и извличането на материала, който ни е нужен, е важно да се спрем с на реконструктивната памет. Тя представлява памет, в която ние попълваме празни полета. Това може да стане, опирайки се на частични сведения от някакъв спомен. Възможно е да се случи и заради извлеченото умозаключение за информацията, която сме разбрали и съхранили. От тук следва, че спомените ни могат спокойно да бъдат променяни без да си даваме сметка за това. Изкривяванията и промените обаче са нещо типично за дълговременната памет.

За да подобрим паметта си и по-точно своята дълговременна памет е нужно повторение. Веднъж привлякла вниманието ни, информацията ще бъде прехвърлена в кратковременната памет. Остави ли се обаче без “надзор” или повторение тя ще е преходна, изхвърлена. Необходимо е повторение, а когато то е съчетано с разработване на асоциации, запаметяването е още по-ефективно. Мнемоничните средства са техники за подпомагане на паметта чрез създаване на изкуствени асоциации. Те се основават на схващането, че ако два елемента се “съберат” заедно, всяка следваща среща с единия,  ще доведе до среща и с другия. Някои мнемонични техники са: “думите белези” (всяка целева дума се асоциира с подходящ за нея белег), “методът на локусите” (целеви думи се представят в съзнанието ни като част от добре познати физически местоположения), създаването на дума, в коята всяка буква е първата от наименованията на нещата, които трябва да се запомнят.

Важно е да се ценят детайлите и да се опитваме да ги съхраним за по-дълго в съзнанието си с риск, разбира се, да станем “жертви” на реконструктивната памет. Всичко в този момент и всичко в живота на човек е обвързано с паметта – малко плашещо и същевременно успокояващо. 

 

Автор: Десислава Колчевска

Днес много изследователи в областта на нагласите не се занимават толкова с въпроса дали нагласите и поведението си съответстват, а се съсредоточават върху обстоятелствата, които засилват връзката между тях.

Ще разгледам няколко принципа и ефекта, които влияят на нашите нагласи и съответно действия. От една страна всички ние предпочитаме да имаме причина за поведението си, от друга, стои нуждата да съкращаваме процеса на взимане на решения, затова често автоматизираме този процес.

Има няколко средства, свързани с автоматичното влияние:

-       “принцип на контраста”. Включва начина, по който възприемаме различията между две неща, представени едно след друго. В едно изследване студенти определят снимката на средно красива жена като доста по-малко привлекателна, ако преди това са разглеждали модели в популярно списание. Също, човек може да няма намерение да си купува пуловер за 95 лева, но ако си е купил току-що костюм за 495 лева, пуловера няма да му се струва толкова скъп.

-       “принцип е на реципрочността”. Отнася се до това, че хората се опитват да отвърнат по същия начин, по който са се отнесли към тях. За да илюстрира този принцип Робърт Чалдини описва следния експеримент, проведен от Денис Рийган. Изследваното лице трябва да оцени, заедно с още един човек (асистент на експериментатора) няколко картини. Поставеното лице се казва Джо. В едното условие на експеримента по време на почивката Джо донася две коли, едната за себе си, другата за участника. В другото условие не донася нищо. След оценяването Джо обяснява на изследваното лице, че продава лотарийни билети и се бори да продаде най-много от всички. Оказва се, че тези хора, на които е купил кола, купуват два пъти повече билети от тези, на които не е подарил нищо. Интересно е, че за онези, които се чувстват задължени към Джо, няма никакво значение дали го харесват или не. Тези, които не го харесвали, са купили точно толкова билети, колкото тези, които са го харесвали. Принципа на реципрочността е толкова силен, че отменя много важен фактор – симпатията към човека, който отправя молбата. Другото важно нещо е, че Джо е избрал характера на първоначалната услуга, той е определил и каква да бъде ответната услуга. Затова този, който използва принципа на реципрочността може да подведе жертвата си да направи неблагоприятна за нея размяна.

-       “отстъпка след отказ”, наричан още  “врата в лицето”. Основава се на това, че когато човек направи отстъпка в своята молба, обикновено отстъпва и помоленият. Използваната стратегия тук е да се иска винаги по-малко нещо, след като първоначално е поискано по-голямо. Ако искаме да вземем на заем 10 лв., първоначално ще поискаме 20. Ако веднага ни ги дадат, ще сме получили два пъти повече, отколкото сме искали. Ако ни откажат, ще отстъпим и ще помолим за 10, а шанса ни за успех ще нарастне. Интересното тук е че хората мислят, че те са породили отстъпката на човека, който иска от тях и след това изпитват дори удовлетворение.

-       “принцип на обвързването и последователността”. Хората се чувстват задължени да постъпват по начин, който потвърждава тяхното предишно поведение. Ще онагледя този принцип с два примера – един експеримент, проведен от Томас Моркати и личен пример на Робърт Чалдини. Експериментът е проведен на плажа в Ню Йорк Сити, където се инсценира кражба. Асистент на експериментатора си слага кърпата до случайно избран човек. След няколко минути отива да се разходи, а през това време друг асистент се появява, грабва радиото от кърпата и хуква да бяга. В едното условие поставеното лице моли човека – обект на експеримента, да наглежда нещата му, в другото условие не го моли. В случаите, когато отправя такава молба 19 от 20 човека тръгват да гонят крадеца, а когато не е отправена подобна молба едва 4 от 20 човека се превръщат в пазители на реда.

Другият пример е случка от живота на Робърт Чалдини. Една вечер на вратата му се позвънява и когато отваря, вижда много привлекателна млада жена, облечена с къси шорти и блуза с огромно деколте. Тя го помолила да участва в анкета за това как се забавляват местните жители. Въпросите, които му задала били – колко пъти в седмицата вечеря навън, ходи ли на кино, театър, балет и концерти. Следвайки отговорите си и опитвайки се да направи добро впечатление, Чалдини преувеличил. В края на анкетата жената му казала, че въз основа на дадената информация ще спести много пари годишно, ако се присъедини към клуб срещу малка членска вноска. Чалдини бил хванат на тясно и съответно се съгласил.

-       "крак във вратата". Това е процесът, при който правенето на малки услуги се използва, за да бъдат накарани хората да се съгласят с по-големи молби. Представете си, чe бихте желали да си осигурите помощта на даден човек в масово начинание, но знаете, че задачата, която смятате да му възложите, е толкова трудна и ще отнеме толкова време и усилия, че той сигурно ще откаже. Как би трябвало да постъпите? Една от възможностите е да го заангажирате с много по-малък елемент от задачата, който ще му се стори толкова лесен, че той дори не би помислил да откаже. Целта на тази постъпка е лицето да бъде обвързано с “делото”. След като човек веднъж се е ангажирал по този начин, нараства вероятността да се съгласи и с по-голямата молба. Това е доказано от Джонатан Фридман и Скот Фрейзър. Целта на експериментаторите е да склонят неколцина соб­ственици на вили да поставят в градините пред къщите си огромна и грозна табела с надпис “Шофирайте внимателно”. Тъй като тази табела би загрозила гледката, типичният собственик отказва да я сложи в градината си, съгласяват се само 17%. Друга група изследвани лица обаче, най-напред биват “омилостивявани” от експериментато­ра, който ги убеждава да подпишат петиция в полза на безопасното шофиране. Подписването на петиция е нещо лесно и почти всички, които са поканени, се съгласяват да се подпишат. Няколко седмици след това друг експериментатор посещава всеки собственик на вила, като носи огромната грозна табела с надпис “Шофирайте внимателно”. Над 55% от тези собственици разрешават табелата да бъде поставена в градината им. Така, когато човек се ангажира до известна степен, ве­роятността да се заангажира по-цялостно в тази насока се увеличава.

-       “подаване на ниска топка”. Това е безскрупулна тактика, използвана в търговията. Обикновено продавачът убеждава клиента да се съгласи да купи стока на много ниска цена, като впоследствие му казва, че е станала грешка и вдига цената. Купувачът често се съгласява да купи стоката с надутата цена.

-       “намаляване на дисонанса”. Ако измамите, познавателният елемент “Аз съм почтен и морален човек” е в дисонанс с познавателния елемент “Току-що извърших неморална постъпка”. Един от начините да се намали дисонанса е да омаловажите отрицателните страни на постъпката, която сте решили да извършите и да засилите положителните й страни. Ефикасен начин е да се промени нагласата към измамата. Но не бива да се забравя, че ефектите на дисонанса са най-големи, когато 1) хората се чувстват лично отговорни за действията си и 2) техните действия имат сери­озни последствия.

-       “оправдаване на усилието”. Обикновено, когато човек премине през трудно или мъчително преживяване, за да постигне някаква цел, тази цел става по-при­влекателна.

-       “фундаментална грешка на приписването заради предразсъдици”. Думата “предразсъдък” има познавателен компонент (стереотип и група представи за дадена група), емоционален компонент (неприязън или активна враждебност към групата) и поведенчески компонент (предразположение към дискриминиране на групата при всяка възможност). Създаването на стереотипи е специална форма на атрибуция. От една страна, предубеждението влияе върху атрибуциите и изводите, а от друга - погрешните изводи оправдават и засилват отрицателните чувства.

-       “самоосъществяващи се пророчества”. Представете си, че трябва да се срещнете с някого, когото не познавате, но общ приятел ви е предупредил, че този човек е студен и дистанциран. Когато най-сетне се срещате, вие вероятно ще бъдете сдържани и няма да се постараете да го въвлечете в оживен разговор. Да предположим, че в действителност той е сърдечен и открит човек. Вашето поведение няма да му даде възможност да ви покаже какъв е всъщност. В отговор на нагласата ви той вероятно ще се държи­ на разстояние и очакванията, че не е сърдечен и дружелюбен човек ще се сбъднат. В този случай “представата създава реалността”.

-       “ефект на провала”. Представлява явление, при което високата степен на компетентност прави един човек привлекателен, но някои негови грешки още повече увеличават симпатиите, които изпитваме към него. Това, че е не е съвършен го прави по-близък до представата ни за нас самите и какви можем да бъдем.

-       “себеугодна тенденция”. Това е склонността на хората да правят диспозиционни атрибуции за успехите си и ситуационни атрибуции за провалите си. Тоест считат, че успехите им се дължат изцяло на техните качества да ги потигнат. Провалите, за сметка на това, се възприемат като резултат от външни обстоятелства.

-       “ефект на печалбата и загубата”. Свързан е с виждането, че най-много харесваме тези, в чиито очи сме спечелили нещо (напр. отначало не са ни харесвали, но сега ни харесват), а най-малко харесваме тези, в чиито очи нещо сме изгубили (напр. отначало са ни харесвали, но сега - не).

 

Автор: Десислава Колчевска

Темата за сънищата буди интерес у хората още от древни времена. Вярата, че носят послание и означават нещо, се среща в почти всяко общество. Като продукт на едно променено състояние на съзнанието, което се проявява доста често, науката се опитва да обясни сякаш необяснимото. Неопределеността на сънищата се противопоставя на всички нейни изисквания.

Реших да разгледам две психоаналитични теории – тази на Зигмунд Фройд и тази на неговия ученик – Карл Густав Юнг. Те предлагат методи за анализ на сънищата и паралелно с това обясняват тяхната същност. Има прилики и разлики между двете теории, на места дори се допълват.

 

Теория на Зигмунд Фройд

Според едно изказване, цитирано от Фройд, сънищата и тяхното съдържание наподобяват тонове на пиано, изтръгнати от човек, който не може да свири. Фройд отбелязва, че всички ние спим, когато сме обърнали гръб на света в желанието да си починем от него. Сънят сякаш нежелателно присъства като остатък от душевната дейност, която не заспива. Тя се влияе от дразнители, които всеки път се явяват под различен вид – може да са външни (от средата), вътрешни (от органите), душевни. Всички те са маскирани в съня чрез картини.

Сънищата могат да са кратки или дълги, с бедно или богато съдържание, ярки или бледи, ясни или едва доловими, смислени или объркани, забавни или глуповати и т.н. Има сънища, които се забравят веднага, задържат се в съзнанието през деня или се помнят цял живот. Фройд отбелязва, че сънуването е психичен феномен, при който сънувалият е възможно да знае значението на съня си, но да не знае, че го знае – да мисли обратното. Според него, за да се стигне до същината на съня, трябва да се разгадаят отделните му елементи. Той вярва, че е важно първото хрумване относно всеки елемент, като човек се придържа към цялостната представа за съня. Нагласата да се размишлява трябва да бъде изключена, тъй като подбора на хрумванията би развалил резултата. Фройд вярва, че първите асоциации все пак са детерминирани, както от елементите на съня, така и от тяхното несъзнавано значение. Самата съпротива на съня е силна или слаба и от това зависи дали сме близо или далече от разкриването на смисъла му.

Фройд нарича съдържанието на съня манифестирано, а скритото съдържание, до което достигаме – латентни мисли. Работата на съня е да го изопачи, а причината за това е съновната цензура. Препятствията са много:

-       може зад няколко манифестирани елемента да има една латентна мисъл, както и обратното – един манифестиран елемент да е съчетание на няколко латентни мисли;

-       пластично онагледяване на думи чрез множество изображения;

-       празнини в съдържанието;

-       заместване на части или намек;

-       по-слаби елементи;

-       изместване на акцента чрез изпускане, видоизменяне, групиране;

-       сгъстяване, комбиниране;

-       символи.

Главното може въобще да не се появи, което прави съня една загадка.

Фройд определя като една основна характеристика на съня, че той носи неприкрито осъществяване на желанието. Според него сънят не е смутител на спането, а негов пазител, заблуждението ни е че без него бихме спали по-добре, но истината е, че изобщо нямаше да спим. Задоволяването на желания предпазва спящия от дразнителя и не позволява той да ни събуди.

Другата основна характеристика, предложена от Фройд е че сънят реализира желанието, създавайки халюцинаторно преживяване. Прави връзка с фантазията, наричана още “сън на яве”, която също осъществява желание, но мислено, не халюцинаторно. Примери: “гладна кокошка просо сънува”, “прекрасно като сън”.

Фройд нарича съня невинен, а цензурираните от него желания – егоистични. Аз-а често се прикрива, както и желанията му, когато не са етични или естетични. Той се опитва да обясни защо имаме и неприятни сънища след като твърди, че те са осъществяване на желания. Обръща внимание на три неща:

-       желанието може да не успее да се реализира напълно в съня;

-       ако то е цензурирано, приема вместо формата на удоволствие, тази на страха, тъй като той е пряката противоположност на желанието, а в несъзнаваното съвпадат;

-       наказанието чрез неприятния сън всъщност е осъществено желание – това на цензурираното лице.

Символите в съня са много важни – те изобразяват, заместват, загатват, сравняват. Преобладаващите символи са сексуални. Сънуващият свободно борави с тях макар в будно състояние да не разпознава всички. Фройд подкрепя това свое твърдение като дава за пример митологията, приказките, поезията, въображинието. Символиката допълва техниката чрез свободните асоциации. При тълкувателната работа трябва да обърнем внимание на броят на частите на съня, тъй като той съвпада с броя на основните теми. Според Фройд няколкото съня в една нощ имат еднакво значение. Трябва да се обърне внимание и на регресията, която връща развитието на мислите назад. Произлезли първо от сетивни образи, те рисуват такива в съня, които при тълкуването трябва да се опишат с думи и да формират мисли. Латентна мисъл от деня също е задължителна добавка в съня. Съчетавайки всички тези неща, Фройд обяснява безумието и абсурдността на някои сънища.

 

Теория на Карл Густав Юнг

Според Юнг сънят може да е резултат от съзнаваното, от негова модификация, както и да идва от несъзнаваното. Определя го като непроизволна психична дейност с минимум логическа преплетеност и йерархия на мислите. Не намира еднозначни закономерности във формата и поведението на съня, но говори за негови типични мотиви. Тези мотиви служат най-вече, за да се реконструират минали преживявания. Юнг смята, че едни и същи психични ситуации са причина за сънища с еднакви смисли. Те могат да се повтарят от време на време през годините.

Методът, разработен от него за достигане на смисъла на съня, се нарича “разработване на контекста”. Чрез хрумванията на сънувалия относно това, което му е направило впечатление в съня, се съставя текст. Той не винаги е разбираем, а по-скоро насока за една по-нанатъшна интерпретация. Не трябва да има предубеждения от страна на тълкуващия, той трябва да е готов за неочакваното.

Юнг въвежда термина “компенсация”, за да обясни в известна степен поведението на сънищата. Компенсацията представлява съпоставяне и сравняване на различни неща, за да се стигне до изравняване и корекция. Тя балансира нарушените равновесни състояния. Подчинена на общата цел, зависи от другите компенсации, всяка от които е свързана помежду си. Подреждането на сериите сънища е определено от Юнг като процес на индивидуация. Той лежи в основата на компенсацията. Чрез анализа й информацията за съня се допълва, обогатява.

Юнг разграничава “малките” от “големите” сънища. Малки, нарича тези, които по отношение на значението си, се опират на ежедневието. Големи, от своя страна, са по-дълбоките – “ядрото на душевните преживявания”. Основното при тях е че в процеса на индивидуация се оформят символични образувания. В своята същност те са митологични мотиви, наречени от Юнг архетипове. Заради индивидуалното им позициониране тук и все пак универсална разпространеност, той определя човешката душа и като неповторима, личностова, и като колективна. Аз-а, оформяйки се, се откъсва от колектива и може да излезе в конфликт с него. Затова са важни онези моменти от процеса на индивидуация, когато има сблъсък между общовалидните закони на човешката съдба и намеренията, очакванията, мислите на личността. Не само съзнаваното, но и несъзнаваното е лично и колективно. А големите сънища, като продукт на несъзнаваното, стават по-трудни за анализ. Той е възпрепятстван от сгъстяването, преплитането, смесването в съня.

Освен по значимост, Юнг разделя сънищата и по дължина – малки, средни, дълги. Той се опитва да ни представи структурата на средните, която наподобява тази на драмата.Има четири фази, като последната не е задължителна. Сънят започва с експозиция – сънувалият вижда мястото, участниците, често изходното положение. Следва завръзка, в която ситуацията се усложнява. Третата фаза е кулминацията или перипетията – възниква нещо важно или има обрат. Четвъртата фаза, Юнг определя като спадане на температурата – показва едно заключително положение. Той  прилага това разделение към почти всички сънища. Компенсацията в тях създава заблуда, отклонява вниманието или е просто дефект на съзнаваното. Чрез нея сънят го подкрепя или оспорва.   

 

Прилики и разлики между двете теории

Една от основните прилики между двете теории, откривам в изложения от всяка метод за тълкуване на сънищата. И при разработването на контекста, и при техниката чрез свободни асоциации е много важно присъствието и насоките, които дават сънувалите относно техните сънища.

И според Фройд, и според Юнг сънищата са продукт от съчетанието на съзнавано и несъзнавано.

И двамата обръщат внимание на богатото присъствие на символи в съня. Разликата е, че Юнг се съсредоточава върху митологичните мотиви в съня, докато Фройд набляга на сексуалите символи.

И двамата говорят за основната функция на символите – да сравняват, заместват, изопачават; проследяват сгъстяването в съня.

И Фройд, и Юнг обръщат внимание на това, че съня не се подчинява на волята ни, а тъкмо обратното – често подготвя сблъсък между мислите, очакванията на съзнанието и тези, идващи от несъзнаваното.

Според Фройд няколко сънища за една нощ имат еднакво значение, според Юнг компенсаторните актове се подреждат, също имайки обща цел.       

Според теориите и на Фройд, и на Юнг преживяванията и мислите от деня присъстват в съня. Фройд ги определя като задължителна добавка в сънищата, а според Юнг те присъстват единствено в така наречените от него “малки сънища”.

Приликите между двете теории, с някои минимални различия, са концентрирани около техниките, свързани с тълкуването на сънищата и основното им поведение и особености.

Голямото различие между концепциите на Фройд и Юнг е по отношение на същността на съня. За Фройд той винаги представлява осъществяване на изтласкано желание. Юнг не оспорва съществуването на такива сънища, но изтъква, че ако всички сънища бяха такива, то несъзнаваното би било много ограничено и еднозначно в сравнение със съзнаваното.

 

Автор: Десислава Колчевска

По отношение на себепознанието, Конт отбелязва, че не е възможно да бъдат диференцирани два еднакво важни процеса – външно и вътрешно наблюдение. Той приема за илюзия възможността на човек да мисли и едновременно с това да съзерцава това мислене. Затова и в първата теория на Джеймс за себепознанието е оправдано “разцепването” на съзнанието на познаваща и на познавана част. Джеймс нарича тези две страни съответно: “познаващо Аз” (I) и “познавано, емпирично Аз” (me). Познаващото Аз се отнася до субективното подреждане и интегриране на опита. То е свързано с “потока от мисли, всеки сегмент от които помни тези преди него и знае това, което те са знаели” (James, 1901, по Дилова, 2008). Обмисля се и като процес, включващ действията на личността, които улесняват адаптацията, развитието и подкрепата на концепцията за себе си (Smith, 1978, по Силгиджиян, 1998). Джеймс разработва изчерпателна концепция за познаваното Аз. То е изградено от три елемента: 1) съдържание; 2) емоции и чувства, които са продукт на съдържанието; 3) действия, които то провокира. Съдържанието обединява всичко, което човек може да назове като свое. То, от своя страна, се състои от материално, социално и духовно Аз. Материалното обхваща тялото, дрехите, членовете на семейството, домът и всички важни за човека материални неща. Социалното Аз, Джеймс определя като представата на личността за това как я възприемат околните. Според него човек има склонност да насочва вниманието към себе си, както и се стреми да прави добро впечатление. Джеймс отбелязва, че всеки притежава толкова социални Аз-а, колкото са хората, които познава. Чрез духовното Аз се достига до познание за собствените трайни психични качества. То се счита за ядро на Аз-а, в което се случва осъзнаването, че човек мисли и мисълта му е нещо различно от онова, за което мисли. Някои автори включват в съдържанието и 4-ти елемент – активно Аз, което се отнася до способностите и действеността на личността (Damon & Hart, 1982; Bernstein, 1980, по Силгиджиян, 1998).

Емоциите и чувствата, които съдържанието на емпиричното Аз поражда, са разделени в две групи – такива, които разкриват удовлетвореност от себе си и такива, които говорят за неудовлетвореност от себе си.

Действията, към които съдържанието на познаваното Аз подтиква също са два вида. Насочени са към себесъхраняване и към себеусъвършенстване.

Джеймс е първият, който дава дефиниция за себеоценката и според него тя зависи от ефективността на действията. Изразява удовлетвореност или недоволство от себе си като резултат от реализацията на постиженията съотнесена към стремежите, които човек има. Формулата е следната:

себеоценка = постижения / стремежи

Джеймс подчертава, че “преобладаващият тон на самочувствие е независим от обективните основания за удовлетвореност или неудовлетвореност от себе си”.

По-късно Фройд (1990) (по Дилова, 2008) също използва понятието Аз за означаване на психичната инстанция, чрез която се осъществява познанието за собствената личност и за света. Тя и ограничава познанието за себе си чрез изтласкване на неосъществимите или морално недопустимите нагонни желания. Фройд обръща внимание на двете страни на Аз-а – познаваща и познаваема. Първата, наричана още функционална, е свързана с познанието, с насочване на поведението и със защитите. Втората, наричана още феноменологична, включва преживяването на реалността и на себе си в нея.

Когнитивно-психологичната школа използва термините “Аз-образ” и “Аз-концепция”, за да означи когнитивната репрезентация на собствената личност в резултат от процеса на себепознание. Аз-образът се обмисля като сложна структура, в която се организират и обединяват резултатите от познанието за себе си.

Говори се за динамична организация на Аз-образа, която се модулира гъвкаво в съответствие с изискванията на поведенческата регулация. В този смисъл “същественото” не е фиксирано веднъж завинаги. При определени ситуации дадени елементи на Аз-образа се проявяват като важни и характерни за него в рамките на един “работен” или “динамичен” Аз-образ (Markus & Wurf, 1987; Higgins, 1996) (по Дилова, 2008). Тази идея не изключва наличието на стабилни елементи на Аз-образа, а обръща внимание на динамиката и преминаването от устойчиво към ситуативно и обратно.

В този смисъл Аз-образът може да се дефинира като “цялата съхранена в паметта информация за собствената личност като във всеки отделен момент само малка част от тази информация е актуализирана и участва в регулацията на поведението” (Дилова, 2008).

Аз-образът обхваща съвкупност от схващания за собствените ценности, мотиви, стремежи, критерии и принципи; представи за външния вид, уменията, дарбите, способностите и качествата, които личността притежава и идентификации, отнасящи се до всичките ѝ социални роли (Markus, 1983; Hoelter, 1985, по Величков, 2001).

Значителна част от знанието е и несъзнавано. Тоест,  човек непрекъснато усвоява и преработва информация и неосъзнато независимо дали тази информация е свързана с външния свят или със собствената личност.

Определението, че Аз-образът включва цялата съхранена в паметта информация за собствената личност може да бъде прецизирано като се отбележи, че част от тази информация е имплицитна. Съответно Аз-образът би могъл да се обмисля като динамична система от съзнавано и несъзнавано съдържание (по Дилова, 2008).

Психоаналитичното несъзнавано присъства като едно много важно подразделение на несъзнаваното. Важно откритие на психоанализата е съществуването на несъзнавани спомени, които въпреки, че са несъзнавани, оказват въздействие върху поведението и себеоценката на личността, както и са причина за развитието на телесни и психични разстройства (Фройд, 1990, по Дилова, 2008). Те са мотивирани, тоест изтласкани от съзнанието и не достигат до него заради неприемливия си характер от страна на приетите норми (суперегото). Фройд отбелязва, че е възможно човек да има несъзнавано емоционално отношение към себе си и към хората около него.

Силгиджиян (1998) отбелязва, че характерни за Аз-образа са нейните: свързаност, оригиналност, външна диференциация (автономия), вътрешна диференциация (многообразие, богатство, комплексност), утвърждаване, сила, позитивност, реализация.

Отчитайки динамиката на Аз-образа, Силгиджиян (1998) обръща внимание и на това, че всички изброени имат своята противоположност – несвързаност, зависимост, вътрешна бедност, безсилие, негативна себеоценка и т.н.

Дилова (2008) обединява качествата, които притежава Аз-образът в три категории: яснота, сигурност и когнитивна сложност. Яснотата представлява равнището на конкретност, отчетливост, вътрешна непротиворечивост и стабилност във времето по отношение на съдържанията на Аз-образа. Сигурността е свързана със субективната убеденост на личността в собствените ѝ разбирания. Когнитивната сложност се разглежда от Linville (1987) (по Дилова, 2008) като “броят аспекти на Аз-образа и тяхната различност”. Тези аспекти представляват различни себеописания, отнасящи се до определени личностни черти, цели, социални роли, поведения и взаимоотношения със заобикалящите. Съществуват данни, че когнитивната сложност на Аз-образа се свързва с психичното благополучие и успешното разрешаване на проблемите.

Биха могли да се разграничат няколко основни елементи на Аз-образа. Те са: образът на собственото тяло, социалната идентичност, историята на собствения живот, психологическият автопортрет и възприеманият потенциал за промяна на личността.

Образът на собственото тяло включва възприятията, мислите и чувствата на човек по отношение на тялото. Има разлика между образ и схема на тялото. Схемата е свързана с представата на човек за размера, разположението и пространствените взаимоотношения между отделните части на тялото. Образът му обхваща две области – представата на човек за неговия външен вид и за физическите възможности, които притежава като напр. сръчност, издръжливост (Shavelson & Bolus, 1982, по Дилова, 2008). Недоволството от тялото в много изследвания корелира с депресия, тревожност, неадекватност на възприятията за себе си и ниска себеоценка.

Социалната идентичност се отнася до принадлежността на човек към различни социални групи. Смята се, че той притежава толкова идентичности, колкото са неговите позиции и роли в социалната среда.

Търнър (1990) (по Дилова, 2008) разграничава социалната идентичност от личностната идентичност. Той отбелязва, че личностната идентичност е съставена от по-интимните представи на личността за себе си, които се отнасят до чертите и различието в сравнение с другите. Към тях причислява външния вид, вкусовете, интересите, компетентността.

Силгиджиян (1998) отбелязва, че идентичността позволява на човек да бъде “същият” във времето и пространството и да живее в една екзистенциална непрекъснатост въпреки, че в хода на живота се редуват две измерения: стабилност и промяна.

Историята на собствения живот е основен елемент на Аз-образа, тъй като цялото знание за собствената личност е придобито в резултат от опита и преживяванията. Важни са механизмите за изграждането на това знание, неговото организиране и регулация. Човекът се разглежда като “разказвач на истории” и знанието се формира и натрупва около типични “сюжети” (Trzebinski, 1995; Singer, 1995, по Дилова, 2008). Hermans и сътр. (1993) (по Дилова, 2008) отбелязват, че човек може да има различна позиция в зависимост от конкретния момент или ситуация. Те допълват, че избраните позиции могат да осъществяват диалози помежду си, така както героите в една история си взаимодействат. Човек е автор на своята история не само преминавайки през реални житейски ситуации, а и в когнитивен смисъл. Както всяко друго знание, така и автобиографичното има избирателна, субективно интерпретирана и променяща се във времето структура. Част от информацията се забравя, допълва или променя. Singer (1995) (по Дилова, 2008) уточнява, че “себеопределителните спомени” са най-важната част от автобиографичното знание. Смятат се за особено ярки и с афективно съдържание. Човек често ги актуализира и свързва с конкретни спомени или проблеми, които са важни, но неразрешени в живота му.

Историята на собствения живот непрекъснато се обогатява, но също така придобива и по-голяма яснота, както и съгласуваност. С годините човек започва да усеща, че неговият живот има смислена посока.

Психологическият автопортрет включва представите и оценките за психичните качества, които притежава личността. Различните групи поведенчески нагласи са структурирани и разделени на такива, които се отнасят до компетентността на поведението (способности, знания) и такива, които се отнасят до съдържанието на поведението (мотивационно и емоционално). Освен съдържанието на поведението от значение за психологическия автопортрет е и съдържанието на преживяванията – преобладаващите мисли и чувства.

Въприеманият потенциал за промяна на собствената личност е свързан с това, че човек се променя непрекъснато в своя живот като в някои моменти това се случва по-интензивно, а в други – не особено видимо. Настъпващите промени се дължат както на биологични процеси и въздействия, идващи от външната действителност, така и на целенасочени усилия на личността. Човек избира и приема промяна, когато тя е в посока желано развитие. Той отделя време в старанието си да развие определени качества, както и да придобие нови такива. Промените често се отнасят до характера или външния вид. Резултатите са свързани с правилната преценка на собствените възможности. Успехът зависи от това поставените цели да са адекватни за личността. 

Затова е важно разграничаването на два Аз-образа – реален (такъв, какъвто човек мисли, че е) и идеален (такъв, какъвто човек иска да бъде). Когато възприеманият потенциал за промяна е правилно обмислен, идеалният Аз-образ е възможен и осъществим. Когато представата за идеалния Аз-образ не е реалистична, се получава разминаване между желаното и възможното, което става причина за различни проблеми и емоционални борби. Horney (1945) (по Дилова, 2008) разглежда понятието “идеализиран Аз-образ”. С него изобразява многото недостижимо високи претенции на личността към себе си. Дилова (1999) отбелязва, че може би във фантазиите и мечтите на всеки човек присъства един идеализиран Аз-образ, но за психичното благополучие е важно той да бъде диференциран от реално изпълнимото.

Освен идеалния Аз-образ, възприеманият потенциал за промяна допуска изменения в неприятна за личността посока. Markus и Nurius (1986) (по Дилова, 2008) посочват, че това са “Аз-образи, от които човек се бои”. Авторите обединяват желаните и нежеланите Аз-образи чрез термина “възможни Аз-образи”.

 

Автор: Десислава Колчевска